Ценообразуване по формулата “разходи плюс”
Същността на ценовата формула “разходи плюс” се състои в следното: върху разходите за единица продукция се начислява надбавка (markup), в която се включват някои видове разходи и желания размер печалба и се получава продажна цена с определено завишение (markup seling price).
Разходите, които се вземат за основа на цената, могат да бъдат пълните разходи за производството на единица изделие или само променливите. В зависимост от това се различават две ценови бази и съответно – два различни счетоводни начина.
За да направят формулата “разходи плюс” действително работеща, фирмите се ръководят при нейното прилагане най-често от:
-рядко определят фактически си продажни цени на равнището на калкулативната цена. Тя служи по-скоро като долна граница, а фактическите цени, в зависимост от конкурентните позиции на фирмата на пазара, се установяват на по-високо равнище. Ако се прилагат различни маркетингови техники за стимулиране на продажбите, за диференциране на стоките и начините за предлагането им и за засилване на пазарното присъствие, фирмата си осигурява възможности да реализира по-високи цени при благоприятен за нея пазар;
-прибягват до намаляване на размера на надбавката, въпреки че тя обикновено има някакво установено равнище, с цел да увеличат или ускорят стокооборота;
-използват не единна, а диференцирана надбавка, която се различава по продукти и потребители и е съобразена с обичайната практика на диференциране в съответния бранш.
Видове “cost-plus” методи
В зависимост от това по какъв начин се определят двата структурни елемента на калкулативната цена – разходите и надбавката, съществуват няколко разновидности на ценовата формула “разходи плюс“-
Разходите като структурен елемент на цената може да бъдат определени въз основа на средни, стандартни или целеви (лимитиращи) показатели и съобразно това се прилагат следните методи:
Метод на средните разходи (Averge-cost pricing)
Това е най-простият и най-практикуваният калкулативен метод, но заедно с това и много рискован. Той се основава върху използването на данни от минали години и заради това маже да се получи значително разминаване на фирмените оценки с текущите пазарни показатели.
Средните разходи (за единица изделие) се определят чрез разделяне на общите разходи на общото количество стоки (произведени или продадени). Средните постоянни разходи (за единица изделие) се изчисляват чрез разделяне на общите постоянни разходи на общото количество стоки. Средните променливи разходи са частното от общите променливи разходи и общото количество стоки.
Метод “кривата на опита” (Experience curve pricing)
Той е разновидност на метода на средните разходи и се основава върху бъдещите средни разходи, които се вземат за база на цената.
С натрупването на производствен и технологичен опит, а също и с усвояването на техниката на продажбите, разходите за производство и реализация по правило намаляват. Размерите на това намаление се движат обикновено между 15 – 20 на сто при различните производства. Изхождайки от “кривата на опита”, за база на цените се вземат не фактическите разходи в момента, а средните разходи, които се очаква да има продукта с нарастването на продажбите. Този метод се прилага обикновено в бързо развиващите се производства и пазари като електрониката, където обемите на произвежданата и реализирана продукция динамично се увеличават.
Този метод носи същите рискове при ценообразуването, както и метода на средните разходи: ако бъдещият обем на продажбите не бъде правилно определен и разходите не паднат до очакваното ниво, това би довело до реални загуби.
Метод на стандартните разходи (Standart-cost pricing)
Величината на разходите се определя на основата на установени нормативи за суровини, материали, труд и за различните елементи на постоянните разходи. “Стандартната” величина на използване на производствените мощности, която е изходен параметър за изчисляване на стандартните (нормалните) производствени разходи, обикновено се приема за 80 на сто.
Метод на целевите разходи (target-cost pricing)
Този метод се прилага във връзка с разработването на изделия, за които се знае предварително в какви граници могат да се движат техните продажни цени. За разлика от другите методи, в този случай последователността е точно обратната – вероятните цени са известни, а се търси това равнище на разходи, което би позволило да се продава по цени в даден ценови интервал. Такъв начин на процедиране се прилага преди всичко в отраслите, произвеждащи потребителски стоки за дълготрайна употреба. Прототипите на изделията се преработват дотогава, докато очакваните разходи се вместят в желания лимит (target cost).